Белият щъркел: пратеникът на българските села, който всяка есен поема към Африка

В сърцето на много български села, кацнало върху стар електрически стълб или комин, стои едно голямо гнездо от клони. Всяка пролет то оживява, а появата на белия щъркел в него се посреща като радостна вест и обещание за топли дни. Малко други птици са толкова обичани и толкова тясно свързани с живота на хората у нас.

Птицата на българското село

Белият щъркел е може би най-народната от всички наши птици. Той не се крие в горите, а живее редом с човека, свива гнездата си върху покриви, стълбове и специални платформи, често в самия център на селото. Заради това присъствие поколения наред го смятат за символ на късмет, на дом и на завръщащата се пролет.

Щъркелът гнезди почти навсякъде из страната, като избягва единствено гъстите гори и високите планини над хиляда двеста и седемдесет метра. При последното преброяване у нас са отчетени около пет хиляди осемстотин двадесет и пет двойки, повечето от които в ниските и влажни равнини, богати на храна.

Кръстопътят на щъркелите

Малко хора знаят, че България е истински кръстопът за тези птици. През нашето небе минава един от най-натоварените въздушни пътища на белия щъркел на път към Африка, наречен Виа Понтика. По него всяка есен преминават близо осемдесет процента от всички бели щъркели на цялата планета.

Причината е едновременно проста и удивителна. Щъркелите пестят силите си, като се реят върху топлите въздушни течения над сушата, и затова избягват да прелитат над откритото море. Така огромни ята се събират и се насочват над българския бряг на Черно море, преди да продължат нататък на юг.

Дългият път към Африка

Пътуването им завършва чак в Африка, на юг от Сахара, където прекарват нашата зима. Този дълъг път обаче е пълен с опасности: сблъсъци с електропроводи, отрови, използвани срещу скакалците по местата за зимуване, а на места и незаконен лов по самия маршрут на прелета.

Особено рисково е първото пътуване на младите щъркели, които тръгват без никакъв опит, водени единствено от вроден усет за посока. Всяка изминала хиляда километра е изпитание, а до топлите савани на Африка достигат далеч не всички, които поемат на път от българските села.

Уязвим въпреки любовта ни

Въпреки че го обичаме, белият щъркел съвсем не е в безопасност. У нас той е включен като уязвим вид, застрашен най-вече от пресушаването на влажните зони и от сблъсъците с жици. За щастие все повече хора помагат, като поставят безопасни платформи за гнезда върху стълбовете и пазят местата, където птиците се хранят.

Тези, които остават

Когато щъркелите отлетят и небето над селото опустее, природата все пак не замлъква напълно. Докато едни птици бягат от студа, други остават, за да изкарат зимата тук, сред голите клони и заскрежените градини. Именно те поемат щафетата на живота, докато чакаме завръщането на прелетниците напролет.

Символ, който трябва да пазим

Присъствието на щъркела казва много за здравето на един край. Там, където той все още вие гнездо, обикновено има чисти ливади, влажни низини и изобилие от жаби, скакалци и дребни животни. Да опазим щъркела означава да опазим и цялата тази богата, жива картина на българското село.

Есенно сбогуване

Затова гледам с тъга и с надежда празното гнездо в началото на есента. Тъга, защото знам колко дълъг и опасен е пътят, който предстои на неговите обитатели. И надежда, защото вярвам, че напролет над селото отново ще се чуе тракането на щъркелов клюн, известяващо, че кръговратът се е затворил.

Докато обикалям планините и записвам разказите на овчарите, все по-често усещам, че тези птици са част от същата тази памет. Белият щъркел не е просто украса на пейзажа, а жива нишка, която свързва българското село с далечна Африка и с ритъма на самата природа.