Рисът се завръща: как най-едрата дива котка на Европа отново броди из планините на България

Дълбоко в западните планини на България, там където гората е най-гъста и най-тиха, се движи сянка, която мнозина смятаха за изгубена завинаги. Едра дива котка с пискюли на ушите, къса опашка и петнист кожух се промъква безшумно между дърветата. Това е евразийският рис, най-голямата дива котка на Европа, който след цял един век отсъствие отново броди из българските гори.

Изчезнал за цял един век

Дълго време присъствието на риса у нас беше само далечен спомен. Последният официално регистриран рис в България е убит през далечната 1941 година, след което видът се смяташе за напълно изчезнал от страната. Заедно с него от нашите планини изчезна и един от най-загадъчните и най-красиви обитатели на дивата природа.

Причините за изчезването му са познати и за много други едри хищници. Безмилостният лов, изсичането на горите и намаляването на дивеча, с който се храни, постепенно прогониха риса от земите, които някога е обитавал. За десетилетия той се превърна в почти легендарно животно, за което се говореше единствено в минало време.

Първото доказателство след десетилетия

Затова истинска сензация беше едно събитие от есента на 2008 година. На 21 ноември фотокапан засне два кадъра на възрастен мъжки рис в планината Осогово, по западната граница на страната. Това бяха първите реални доказателства за присъствието на риса в България след дълги десетилетия пълно мълчание.

Оттогава следите му се множат. През лятото на 2014 година фотокапани в района на село Ягодина, в Западните Родопи, отново регистрираха рис. Тези снимки са може би най-сигурното доказателство, че животното постепенно се разселва от планинските райони по западната ни граница навътре, към подходящите местообитания в дълбочината на страната.

Кой е евразийският рис

Евразийският рис е наистина внушително създание. Той е най-едрият представител на семейство котки в Европа и лесно се разпознава по характерните черни пискюли на върха на ушите, късата опашка с черно връхче и гъстия петнист косъм, който му служи за отлична маскировка сред играта на светлина и сянка в гората.

По природа рисът е самотник и търпелив ловец от засада. Той не преследва плячката си на дълги разстояния, а дебне безшумно и напада с внезапен скок. Основната му храна са сърните и зайците, но при нужда лови и по-дребни бозайници и птици. Огромната територия, която обхожда, го прави труден за откриване дори за опитни специалисти.

Не е сам в планината

Завръщайки се, рисът не попада в празна планина. Той отново ще дели дивите гори с друг голям хищник, вълка. България е дом на една от по-значителните популации на вълци в Европа, и двата вида са върхови хищници, които заедно оформят крехкото равновесие на балканската дива природа и помагат горите да остават здрави и живи.

Балканският рис, най-застрашеният

Историята на риса на Балканите има и една особено тревожна страница. В югозападната част на полуострова все още оцелява балканският рис, най-застрашеният подвид на евразийския рис. Смята се, че са останали по-малко от петдесет възрастни животни, което го прави едно от най-редките и най-уязвими диви създания в цяла Европа.

Защо завръщането му е важно

Завръщането на риса в България е много повече от любопитна новина. Като върхов хищник той помага да се регулира броят на сърните и другите тревопасни, а самото му присъствие е сигурен знак за наличието на обширни, тихи и здрави гори. Там, където рисът намира своя дом, обикновено процъфтява и цялата останала дива природа около него.

В свят, в който всяка година чуваме предимно за изчезващи видове и намаляваща природа, тихото завръщане на риса звучи като рядка добра новина. То ни напомня, че когато оставим на дивата природа достатъчно място и спокойствие, тя има удивителната способност сама да се възстановява и да се завръща там, откъдето сме я прогонили.

Крехка надежда

И все пак надеждата остава крехка. Малкото завръщащи се рисове са изложени на бракониерство, на опасни пътища, които разсичат горите, и на все по-разпокъсаните им местообитания. За да се задържи този тих завоевател, са нужни постоянно наблюдение, строга защита и грижа за големите, непрекъснати горски масиви на страната.

Затова, ако някога се разхождате из дивите западни планини на България и усетите, че някой невидим ви наблюдава изсред сенките, спомнете си за риса. Някъде там, търпелив и безшумен, се завръща едно същество, което носи в себе си духа на истинската дива и свободна българска природа.